Виртуална България

Белоградчик

Назад
Виж на цял екран

Обща информация

 

Белоградчик се намира в западната част на Стара планина[1], на 545 м надморска височина, на 182 км северозападно от София, на 52 км югозападно от Видин. Разположен е на планинските масиви Венеца и Ведерник, в подножието на уникалните Белоградчишки скали. Той се намира в област Видин и е втори по големина в областта след Видин (линк към Видин и Вида). Градът е административен център на община Белоградчик.

Празникът на града е на Петровден[2].

 

 

История

 

Първите следи от заселвания в региона са от римската епоха – І–ІІІ в. Запазени са откритите римска баня, съществуващата и до днес римска част от Белоградчишката крепост, останки от римски водопроводи и голямо количество монети от античността.

Селището продължава да се развива през Ранното средновековие. В края на XIV в. в Северозападна България се обособява Видинското царство на Иван Срацимир. Белоградчик се утвърждава като важен военно-занаятчийски център – втори по големина след Видин. Според различни автори от онова време името му е Белград, Белеград, Белградин или Белградец. През този период се извършва активна строителна дейност и се поставят основите на днешния град. Останките от глинени пещи (XII–XIV век), водопровод, строителни материали и особено монетна находка, включваща 13 сребърни монети на Михаил III, са свидетелство за засилена стопанска дейност.

Белоградчик пада под турска власт през 1396 г. – вероятно едновременно с Видин. Впоследствие градът запазва административните си функции и значение. За важната му роля свидетелства фактът, че скоро след установяването на османското иго тук е изпратен турски гарнизон. Постепенно се обособяват три махали, като в две от тях се заселват мюсюлмани, а в махалата Виноградище – християни. Дървена ограда разделя махалите. Всички административни сгради, занаятчийски работилници, дюкяни и сергии се намират в първите две махали, независимо дали са собственост на българи или турци. Християнската махала има свой облик – спретнати, винаги в бяло варосани къщички. Затова и турците му оставят днешното име – Белоградчик (на турски „чик” е наставка за умалително, т.е. „малкият Белград”). Основно занятие през целия период остава животновъдството, а също така винарството и земеделието. През XVIII и XIX в. процъфтяват занаятите: железарство и златарство. Развиват се и абаджийството, терзийството, грънчарството. Свидетелство за стремежа към култура и просвета на населението в региона е изграждането на училища към църквите изцяло със средства на местното население.

Белоградчик се превръща в един от центровете на избухналите в региона бунтове и въстания. Първата проява на нетърпимост към робството е въстанието на Константин и Фружин[3].

През периода XV–XVII в се образуват множество хайдушки чети. Известни са имената на воеводите Балчо, Стоян и Милко, Велко, Кънчо, Божин и много други.

В края на ХVІІ в. (1688 г.) Северозападна България е арена на въоръжени конфликти по време на войната между Турция и Австрия и свързаното с нея Чипровско въстание[4]. Отблъскването на австрийските войски и потушаването на въстанието са последвани от силен упадък на целия регион.

Съпротивата срещу османското иго се засилва през 50-те и 60-те години на ХІХ в. и довежда до въстанието от 1850 г., чиито инициатори са белоградчишките първенци. То избухва на 29 май 1850 г., а няколко дни по-късно около 10 000 въстанали селяни обсаждат Белоградчишката крепост. След два неуспешни опита да превземат крепостта въстаниците са обградени от два турски отряда. Тежкото сражение завършва с поражение за селяните, които, макар и многобройни, отстъпват по снаряжение на турските военни части. В боя загиват около 250 души, а общият брой на жертвите през лятото на 1850 г. достига 2507 души. След потушаването на въстанието Белоградчик и регионът са почти разрушени.

Градът е освободен на 25 февруари 1878 г. от руските войски.

По време на Сръбско-българската война 1885 г. край Белоградчик части на българската армия под командването на поручик Дворянов нанасят поражение на сръбския охранителен отряд от Тимошката армия и изтласкват сърбите от старопланинските проходи Св. Никола и Кадъбоаз. Така са осуетени плановете на сръбското командване за нахлуване в София през Петроханския проход, което в крайна сметка оказва влияние върху изхода на боевете при Сливница и Драгоман.

Днес градът е туристически център, който привлича български и чуждестранни любители на природата и историята.

 

 

Места за посещение

 

В самия център може да се посети интересен архитектурен паметник – старинната къща на семейство Панови. В нея днес се помещава Историческият музей. Астрономическата обсерватория (тук се намира един от най-мощните телескопи в страната) и Природонаучният музей (експозицията съдържа 520 експоната, а фондът разполага с още 2500) също са отворени за посетители. Наблизо се намира църквата “Св. Георги Победоносец” от 1868 г. Най-старата и единствена оцеляла сграда от времето на старото селище е джамията Хасан Хюсеин, строена през 1751 г.

 

Белоградчишките скали и крепостта “Калето”

 

Причудливите форми на Белоградчишките скали, наподобяващи гигантски скулптури, раждат през вековете многобройни легенди, които да обяснят красивия природен феномен. Една от тях разказва за невероятната любов между Валентина и Антонио.

Преди векове между скалите имало девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва. Най-младата монахиня – послушницата Валентина – не могла да скрие под расото своята красота. Мълвата за хубостта й се разнесла навред из Римската империя. Веднъж на Петровден, когато всички вярващи имали право да посещават манастирите, съдбата срещнала Валентина с римлянина Антонио. Любовта им дълго време останала в тайна, дори когато влюбеният се качвал по въже в килията на Валентина. Но тя родила дете и не могли да скрият неговия плач. Валентина била разобличена и изправена пред строгия съд на монасите. Те решили да я анатемосат и изгонят от манастира заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон, неподозиращ за жестоката присъда на неговата любима. И станало чудо. Изведнъж над скалите се извила буря, паднал гръм, имало и земетръс. Манастирът се сринал и всичко наоколо се вкаменило – Конникът, Монасите, Валентина, която се превърнала в Мадоната с детето в ръце. Други каменни композиции са Мечката, Дервишът и Ученичката, тичаща по стръмнината, предпочела меча прегръдка пред опасността да бъде настигната от него. Сред скалите са библейските Адам и Ева, гордият Орел, Гъбите, Хайдут Велко, Момина скала.

Науката също има своето обяснение за природния феномен. Преди около 200 млн. години (в края на палеозойската ера) в този район се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били залети от море, на дъното на което се отлагали довлечените от реките пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от силициева или пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Поради обагрянето с железен окис те придобили червеникав оттенък. През юрския период върху пясъчниците се наслоили сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. При нагъването на Стара планина този район се превръща в суша. В най-високата му част се появили пукнатини, където започнала разрушителната работа на водата, ветровете и колебанията на температурата. Тази дейност достигнала до пясъчниците. Поради нееднаквата им твърдост те се рушали неравномерно. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери, богати на красиви образувания, пропасти и интересна фауна. Най-известната от тях е Магурата (дълга над 2500 м).

Тук се срещат много представители на флората и фауната, които са под защита на закона или са включени в Червената книга на България. Сред тях са Балканските ендемити: Висока бисерка, Стефчова тлъстига, Венерова симфиандра, Сръбска рамонда, Пенерудовиден сален и Българският ерантис, някои от които могат да се видят само на Връшка чука[5] и никъде другаде по света.

Белоградчишката крепост, наричана още Белоградчишко кале, е изградена сред тези непристъпни скали. През І–ІІІ век римляните изграждат крепостта за охрана на стратегическите пътища, които пресичат района. Те издигат само две стени – от северозапад и югоизток, а от другите страни за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи около 100 м. Крепостните зидове са здрави, с дебелина в основите от 4 до 5 м и високи от 12 до 15 м. Тук са открити две щерни за вода, издълбани в скалите, дълбоки около 5 м, които се пълнят със снежна и дъждовна вода.

Гарнизонът на римската крепост има за задача не само да наблюдава, контролира и охранява пътя, но и да предава и препредава съобщения с помощта на различни сигнали. За сигнализиране използват през нощта огън, през деня – дим, а когато има мъгла – биене на огромни тъпани.

В късната античност крепостта е част от отбранителната система на Римската, впоследствие Византийската империя, изградена по северните склонове на Стара планина. Към нея спада и замъкът при Белоградчик, който играе важна роля благодарение на стратегическото си място. През VI век на Балканския полуостров започват набезите си славяните. Страшната заплаха от север заставила византийския император Юстиниан I да изгради няколко укрепени поста. В края на VII в. крепостта минава във владение на славяни и прабългари.

Значението на Белоградчишкото кале нараства след обособяването на Видинското царство, включващо териториите на днешна Северозападна България, части от Източна Сърбия и Югозападна Румъния.

Тя е една от последните крепости (тогава с име Белград), завладяна от турците в края на ХІV век. Те настаняват тук гарнизон, играещ важна роля в охраната на западните области на османската империя и в потушаването на въстанията на българското население. В периода 1805–1837 г. крепостта е разширена и преустроена за огнестрелно оръжие под ръководството на френски и италиански инженери. Паметните плочи във връзка със строежа са на турски и български език – единствен случай в историята на строежите на турските крепости. Състои се от три двора (всеки с възможност за автономна защита) с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 1516 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.

В периода 1837–1867 г. в крепостта има постоянна войска, която поема отбраната на града и района. През 1850 г. тя се оказва непревземаема за българските въстаници и това води до разгрома на Белоградчишкото въстание. Градските първенци са изведени през един от тунелите на крепостта и обезглавени. Днес близо до мястото на екзекуцията се издига паметник.

За последен път крепостта е използвана като военно съоръжение по време на Сръбско-българската война през 1885 г. След изграждането на казарми в града тя изгубва военното си значение. Дори в 1890 г. общинската управа в Белоградчик решава да разпродаде на гражданите камъните от крепостта за строеж. Това намерение е възпрепятствано от местните овчари, пригодили крепостта за стопански нужди. Използването й по този начин и липсата на всякакви грижи за поддържането й са причина за известни разрушения на стените, бойниците и крепостните помещения. Въпреки това специалистите я считат за една от най-добре запазените крепости в България. Непосредствено след обявяването й за паметник на културата тя е реставрирана.

Недалеч от крепостта са открити останки и на римски акведукт.

В околността са открити запазени части и от други по-малки крепости – при село Кладоруб (някогашното римско селище Камбустика), до село Граничак в местността Ханище, при село Дъбравка и другаде – общо 17 на брой.

 

След като се насладите на красотата на добилите световна известност Белоградчишки скали, можете да посетите друга впечатляваща българска забележителност - крепостта Баба Вида.

 

 

Полезна информация:

 

Работно време на Белоградчишката крепост:

Лято – 9,00–18,00 ч.

Зима – 9,00–17,00 ч.

Без почивен ден



[1]СТАРА ПЛАНИНА (антични имена: Аемон, Хемус, Хем, Емус; славянско име: Маторни гори; турско име: Балкан). Младонагъната планинска верига на Балканския полуостров. Простира се от Белоградчишкия проход (връх Ждребче, височина 1373 м) до нос Емине в Черно море. Дължина около 530 км, широчина 15-50 км; площ 11 596,4 км2, средна височина 722 м, най-голяма височина при връх Ботев 2376 м. Дели се на 3 части: Западна Стара планина (до Златишкия проход); Средна Стара планина (до прохода Вратник) и Източна Стара планина (до нос Емине).

[2]Празнува се на 29 юни. Заедно с Гергьовден и Илинден празникът е свързан с горещото лятно слънце, с умирането и възкръсването на всяка нова стопанска трудова година и заедно с това – с легендата за доброволната жертва – тази, която е най-скъпа на Бога.

[3]След поражението на султан Баязид I в битката при Анкара (1402), както и избухналите след това междуособици в Османската империя, вдъхнали надежда у поробените балкански народи за освобождение. Била организирана общобалканска коалиция, в която взели участие влашкият княз Мирчо I Стари, сръбският деспот Стефан Лазаревич, както и синовете на последните български царе: на Иван Срацимир – Константин (емигрирал в Сърбия), и на Иван Шишман – Фружин (емигрирал в Унгария). В подкрепа на тази коалиция се явил и унгарският крал Сигизмунд I. През 1404 г. обединените балкански войски настъпили в различни краища на юг от р. Дунав. Княз Мирчо I Стари заедно с Константин предприел действия в района на Подунавието, като влашкият княз завладял Добруджа, а Константин действал в Северозападна България. На свой ред унгарските войски, с които бил Фружин, подкрепяни от сърбите, нахлули в северозападните български земи. Първоначалните успехи на влашките и унгарските войски против империята насърчили българското население в Темско-Тимошката област да се вдигне на въстание. Макар и да завършило с неуспех (то било потушено по най-жесток начин от един от синовете на султан Баязид I – Сюлейман), въстанието принудило Османската империя да направи някои отстъпки. Тя се примирила с отнемането на Добруджа от княз Мирчо, а Ст. Лазаревич успял не само да запази своето деспотство, но и земите, които завоювал през 1404 г. Единствени Константин и Фружин не получили нищо. След разгрома на въстанието те били принудени отново да емигрират вън от пределите на българските земи. Първият се установил пак в Сърбия, а вторият – в Унгария.

[4]Освободително въстание, избухнало в северозападните български земи с център Чипровец (днес Чипровци). Повод е завладяването (6 септ. 1688) на Белград от австрийците по време на Австро-турската война. 8 въстанически дружини, образувани в Чипровец и Копиловци, заедно с дружината на Г. Пеячевич и Б. Маринов, се отправят към Голяма Кутловица (днес Монтана); нападнати от войските на турския васал – унгареца Имре Тьокьоли (1657–1705) и напълно разбити. Оцелелите въстаници се укрепват в Чипровец; въпреки героичната им съпротива градът е превзет. Разграбени и опожарени са и селата Копиловци, Клисура и Железна. Много българи се изселват във Влашко и Унгария.

[5]Уединена скалиста височина на границата между България и Сърбия. Най-западната точка на Предбалкана. Изградена главно от юрски варовици.